Размисли за успеха и провала

Отвъд наратива на успеха

В моя речник понятия като “успех” и “провал” просто не съществуват. Не бих ги използвал, за да оценявам себе си или другите. За мен хората са или красиви, или некрасиви (в естетически смисъл).

Никога не съм се интересувал от оценките си на изпити. Без значение колко добри или лоши са били, никога не съм изпитвал еуфория или тъга заради тях. Не смятам, че един лист с оценка може да ме дефинира. Не ме интересува дали работата на другите е по-добра от моята, или дали печелят повече. Похвалите или критиките от други хора почти не влияят на моята самооценка. Всъщност, откакто се помня, моята вътрешна същност/чувство за себестойност винаги е била относително стабилна, независима от външни оценки.

Още от дете имах навика от време на време да питам приятели и съученици какво мислят за мен и какво е тяхното впечатление. Но това не беше с цел да разклатя чувството си за себестойност, а просто за да събера информация, да разбера каква проекция и вълни създавам в този свят, и да ги сравня с вътрешната си представа за себе си. Ако външната оценка и самооценката се различават драстично, значи нещо не е наред – може би става въпрос за изключителна самонадеяност или крайно ниско самочувствие, което изисква корекция. Ако отклонението не е голямо, това е много здравословно състояние, показващо вътрешен мир и хармония със себе си.

През по-голямата част от живота си съм бил в това сравнително здравословно и спокойно състояние. Не мисля или дефинирам дадено нещо като успешно или провалено. Ако човек непрекъснато използва такива думи, той само ще изпадне в наратива на успеха и ще трябва постоянно да се доказва. Искам да се откъсна от този критерий за оценка, да си изкова собствена мярка, която да използвам както за наблюдение и разбиране на себе си, така и за наблюдение на другите от многопластова перспектива.

Поставяне и решаване на проблеми

Как да действаме, след като се откъснем от наратива на успеха?

За мен важното е да поставям и решавам проблеми. А “проблемите” могат да бъдат разделени на два вида: “проблеми, които си струва да бъдат решавани” и “проблеми, които не си струва да бъдат решавани”. “Решаването на проблеми” от своя страна се дели на: “вече решени проблеми” и “все още нерешени проблеми”. Първо, трябва да разбера кои проблеми са най-важни за мен, кои си струва да вложа време и енергия в тяхното решаване.

След това идва решаването на проблема. Ако даден проблем е наистина важен и си струва да го реша, тогава просто действам. И целта на действието е само една – да реша проблема. Всичко останало, което не е свързано с решаването на проблема, е без значение. Например, ако искам да реша проблема със свободата, тогава определена оценка от изпит, работа в голяма компания, брак, деца, оставане в страната и т.н. – нищо от това не допринася за решаването на проблема със свободата. Следователно тези неща не са важни за мен. Да посветя и секунда или дори капчица емоция на тези неща, би било загуба на живота ми, затова изобщо не бих го направил – дори не би ми минало през ум.

Един и същ проблем има безброй решения. Ключът е да се намери решение, което не само го решава, но и е подходящо за теб самия.

Поставяне на правилните въпроси

Ако даден проблем е нерешим, тогава трябва да преосмислиш: а. Наистина ли този проблем може да бъде решен? Или е от тези, които по природа са нерешими? б. Наистина ли си струва да вложиш толкова много време, енергия и емоции в решаването му? Или можеш да се върнеш в началото, да промениш въпроса и да продължиш напред?

Ако е “а”: Много хора страдат, защото се вкопчват в нерешими проблеми. Искат да ги решат, но всъщност нямат решение. Например, винаги има хора, които искат да решат проблема със смъртта, не приемайки неизбежния факт, че човек винаги умира; винаги има хора, които искат да наложат мнението си на другите, не приемайки, че всеки може да има различни идеи и възгледи; винаги има хора, които искат да принудят тези, които не ги харесват, да ги харесат, в противен случай изпитват огромна болка.

Тези хора просто приемат себе си твърде на сериозно. Колкото и способни да сте, трябва да уважите най-основните обективни закони на света, основните закони на физиката.

Ако е “б”: Има и много други хора, които искат да решават проблеми, но никога не задават правилните въпроси. Всичко, което правят, им носи страдание, липсва им вътрешна хармония, а самооценката и външната оценка никога не се срещат. Тези хора или са изключително несигурни, или изключително арогантни, или пък се люлеят между тези две крайности.

Самооценката на тези хора силно зависи от външни оценки, както и от материални стандарти в обективния свят. Затова можете да видите как някои хора, които се представят добре на изпити, печелят много пари или заемат малка длъжност, стават изключително арогантни и надменни, но когато срещнат някой по-силен, са готови да се поклонят доземи. Тези, които се люлеят между крайно ниско самочувствие и арогантност, непрекъснато се сравняват и никога нямат истински вътрешен мир. Или пък вечно следват социалната и чуждата система за оценка, искат да бъдат перфектни във всяка система за оценка, искат да бъдат перфектни във всяко отношение деца, да имат перфектна работа, перфектна съпруга/съпруг, да отгледат перфектни деца, искат абсолютно синовно/дъщерно покорство и искат следващото поколение да повтаря този “перфектен” процес. Но те рядко имат време и енергия да се вгледат в себе си, да разберат какво наистина им е необходимо и какво искат. Такива хора често са много нещастни, с голям дисбаланс между външна и вътрешна оценка, и не могат да постигнат вътрешен мир и хармония.

Как да задаваме въпроси също е наука, която много хора просто не владеят, тъй като училищата не я преподават специално. Въпреки че има книги като “Как да задаваме въпроси”, предполагам, че хората пак няма да се научат, само четейки ги – тези практически дисциплини се учат единствено чрез практика.

Разбира се, за да се постигне състояние на стабилни собствени ценности, вътрешна хармония, липса на арогантност и самонадеяност, липса на крайно ниско самочувствие и неподатливост на външни изкушения, които да разклатят вътрешната посока – това състояние на вътрешен мир – то със сигурност изисква непрекъснато усъвършенстване и постоянно преследване.

Подобно на това, че здравето не е цел, а състояние. Не означава, че щом всичките ми телесни показатели са в норма, мога да се отпусна и да не се грижа повече, а че трябва дългосрочно да поддържам добър начин на живот, и човек естествено ще поддържа здравословно състояние. При случайни отклонения, просто се връщаш обратно. Същото важи и за чувството за себестойност.

Животът става по-прост, целите стават ясни, а действията не са твърде трудни. Вътрешните конфликти намаляват, животът е пълен с възходи и падения, отношенията имат своите срещи и раздели. Дори и така, в отношенията със себе си преобладават вътрешният мир и щастие.

За творчеството

Човек, особено творецът, задължително трябва да си осигури достатъчно време за усамотяване/самостоятелен живот. В дългосрочното усамотяване човек може да достигне по-дълбоки нива на интроспекция и самоанализ, да се отдаде на по-задълбочено мислене и създаване. Ако дълго време прекарваш с хора, които не харесваш, по-голямата част от енергията ти се изтощава във вътрешни конфликти и нямаш време за размисъл. Ако пък прекарваш целия ден с хора, които харесваш, винаги се изкушаваш да изречеш неулегналите си мисли, а дълбокото мислене се разсейва във въздуха.

Може би някои хора са склонни да се превърнат в обект на подигравки, оправдавайки го с това, че носят забавление на другите. Но удоволствието от играта и забавлението, и удоволствието от това да тъпчеш някого с присмех, са огромна разлика. Аз обаче не искам нито едното. Ако трябва да бъда разпознат от света с някаква идентичност, бих искал да бъда разпознат като сериозен творец, може би като учен или художник.

Не искам съществуването ми да бъде обезсмисляно от шеги, не се нуждая от възхвала, още по-малко искам да бъда тъпкан, нито желая да бъда нечий фон. Аз съм просто аз, аз просто съществувам, аз просто съм видим. Не е необходимо много хора да ме виждат, защото не вярвам, че това е истинско “виждане”. Нито пък настоявам да бъда видян само от съвременници, може да е и от следващото поколение, и от по-следващото.